За нас

ЗА ГРЪНЦИТЕ И ХОРАТА

Какво вкарва един човек в релси? Не, не са лицевите опори или шопингът, нищо подобно! Неслучайно казват, че човек не бива да забравя корените си. Защото ако не помниш откъде си тръгнал, много скоро ще забравиш накъде отиваш. А когато се загубиш се случва какво? Излизаш от релси, естествено, и всичко започва отначало! Докато не ти се завие свят от омагьосания кръг или не ти дойде акълът и не решиш да се върнеш към корените си, че да разбереш къде искаш да отидеш.

В началото бяха грънците!

Откакто е имало хора на земята, е имало и нужда от посуда в която да си хапват, защото, сещате се, листата са дефицитна стока през определени периоди от годината. Пръстта и глината, от друга страна, са доста мейнстрийм и бързо се превръщат в основна суровина за произвоството на пещерна ширпотреба. Така че където е имало хора, там е имало и грънци.

Ние, от ГРЪНЦИ.КОМ не сме забравили откъде сме тръгнали и за да ви разкажем к’ви сме, що сме трябва да ви обясним не само за корените си, но и за всичките ония пъти, когато сме правили погрешен завой по кръстопътищата на живота. Много време ни беше нужно, за да разберем, че в днешния глобализиран свят, постоянно свързан с пъпната връв на интернет, ръчният труд си остава нашата връзка с корените ни. Затова и продуктите ни не са просто глинена конфекция.

Но нека започнем с една история…

Родили сме се с глина в ръцете

Всичко започвало преди сто години с двама братя, които се цанили като чираци в грънчарски дюкян някъде по пловдивската чаршия. Били будни и чевръсти момчета, които имали мечта да работят с ръцете си и един ден да продават своя труд с гордост – точно като майстора, който ги взел под крилото си.

Двамата се трудили неуморно и попивали знанията, които прихващали оттук-оттам от по-опитните в работилницата и се опитвали да правят и по нещо свое. Обаче занаят се краде, а не се дава, така че усъвършенстването им отнело години, докато най-накрая, единият от двамата, Урчо, успял да се издигне в йерархията и през 1930 г. да получи майсторско свидетелство от Русенската камара. Вече не бил просто работник, когого другите да юркат, можел сам да се нарече майстор-грънчар и то признат в цялата страна. Можел да отвори свой собствен дюкян, да събира калфи и да търси купувачи за своите грънци.

Фиг. 1. Майсторско свидетелство на прадядо Урчо

Източник: Семейни архиви

Само че по онова време не било толкова лесно да станеш грънчар, където ти скимне, трябва да ти разрешат и да ти дадат място, където да работиш. Пловдив бил твърде пренаселен откъм други майстори, така че Урчо решил да не си търси белята.

Така се озовал от пловдивската чаршия в родното балканско село Бели Осъм, където си изградил име на добър занаятчия. Брат му, естествено, отишъл на драго сърце да работи при него и така прекарали цели петнадесет години в труд и сговор. Задомили се, захлебили се, на Урчо му се родила дъщеря Мита (1942 г.) и животът им потръгнал.

Грънчарската работилница на Урчо успяла да устои на няколко преврата, дори през световната война успяла да оцелее, напук на глада, бомбите и болестите. Ако ще навън да вали огън и жупел, хората пак имат нужда от посуда за вкъщи, а Урчо се прочул като грънчар със златни ръце, така че хората идвали от близко и далеч да купят по нещо негово. Работилницата му станала по-успешна от тази на майстора, при когото се бил цанил навремето. А тогава дошла бедата.

Царят си отишъл от този свят и с него и всичко, което Урчо познавал. Не след дълго дъщеря му се задомила, но след това хубаво събитие връхлетели няколко лошотии – брат му починал в пандемията в периода 1959-1960 г., а Урчо се поболял. Новият ред не поощрявал частния бизнес, а и без братската помощ, на Урчо му се наложило да смени професията си.

Така станал строител по националните обекти и отново тръгнал да издържа семейството си с двете си ръце. Вярно, вече не ваел обли грънци и красиви чинии, но пък изпод ръцете му излизали най-правите стени и бригадирът редовно го хвалел. Мечтаел, че един ден ще дойдат по-добри времена и някога ще може да седне в работилницата я на зет си, я на внук си и ще може отново да слуша песента на грънчарското колело. Задомила се дъщеря му Мита с Петко заживели друг живот. Нов, модерен, обаче на Урчо му бил чужд.

Само че хората са казали, че дарбата върви през поколение и зетят на Урчо така и не станал грънчар. Времената били други, други кадри били нужни. Грънчарството вече било „ретро“. Но Урчо не забравил наученото преди толкова години в Пловдив и го скътал за внуците. Всяко ново нещо е добре забравено старо, мислел си и не спирал да се надява.

Имал късмет с внук, Стефан, който бил пленен от танца на глината и песента на грънчарското колело. Успял да му предаде всичко, което знае и момчето, заобиколено от грънчари, не виждало друго освен цял живот да се занивама все с глина. Времената се били променили и вече не можело да се цани като чирак някъде. Затова детето отишло да се изучи, за гордост на дядо си, в Средното художествено училище по приложни изкуства Венко Кънев (СХУПИ) в Троян. Изглежда грънчарския занаят му бил в кръвта, но както се оказало, в глината му била и съдбата, защото го срещнала и със съпругата му – Веселка. Тя също била пленена от глината и двамата започнали заедно да ваят живота си. Срещнала ги общата работа и общата любов да създават. Дори били завършили едно и също училище. Двамата запретнали ръкави и след десетина години (2004 г.) станали майстори-грънчари.

Фиг. 2. Видео „майсторско свидетелство

Източник: Авторско видео

Урчо е моят прадядо.

Аз съм Петко, Петко Маринов, и това е занаятът на семейството ми от поколения. Аз трябваше първо да се изгубя, за да се върна обратно към онова, с което съм се родил в ръцете – глината. От малък помня как се лутам из цеха за керамика и експериментирам с различни форми. Най-много се гордея с керамичния шах, който създадох. После, някак, колелото на живота ме понесе в друга посока.

Прекарах години в изучаване на това и онова – от IT и маркетинг, през иновации и консултиране. Прелитах от фирма във фирма, докато не стигнахме до закономерния край на сагата – „бърнаут“ (или казано на чист български „прегаряне“).

Когато на човек му се изпържи мозъкът до такава степен, има само няколко възможни решения, изпитани от народната медицина. Първи вариант – зарязваш всичко и ставаш йогин на някой планински връх. Втори вариант – отиваш при местната врачка да ти лее куршум и третият вариант – отиваш при баба си Мита и дядо си Петко за упражняване на селскостопанска дейност, строително-монтажни дейности и друга „фина настройка“.

И аз така отидох да ми „настроят работните чакри“ и една вечер, гологлав и на по чашка ракия, дядо ми изръси „Абе ти що не си направиш онлайн магазин“ … а вземи го употреби тоз ъджайл някак, за к‘во си го учил толкоз време, а?

Тогава ми се видя като поредният експеримент, така че не му мислих много и реших да опитам.

Така, глината от която бягах толкова време, отново ме намери. Затова създадох този онлайн магазин – в името на наследството, родата и колективния ноу-хау, който все някак трябва да се въплъти в материалното – с грънци!

Оттам дойде и името – ГРЪНЦИ.КОМ, затова правим керамика и затова сме тук, за да предадем онази автентична нотка, която да Ви радва всеки ден в забързания технологичен свят!

Автор: Бистра Стоименова

По семейната история на: Петко Маринов